Притчата за котката (Татяна kaligina)

Тя е посветена на всички любители.

Имало едно време в тих спокоен край
Живях беше свободен котка
Ревниво пазени свободата си,
С поглед към света от прозореца!

Нито обич, нито човешка храна не е взела,
И само коте отговори
Гладните е, но е живял, колкото можех,
И такъв живот се наслаждавайте!

След като замръзна и бяха много уморени,
Нос в топлите лапите да се скрие,
Тихо дремеше в паднали храсти
Надеждна скри, когато става.

Изведнъж, миризмата и котката отвори очи,
Над огънат я минувач,
И в ръката вдигна, леко натискане на сърцето,
А котката замърка, също.

Заведе у дома си, нахранени, затопля,
А котката, представете си остана!
Той предано нарича и изглеждаше толкова нежна,
Тя заспа на ръцете влака.

Но щастието е котка, призрачен дим,
И бял пухкав топката,
Какво взривиха залата стана толкова от любов,
Това котка е много опечален.

Отново, както и преди, милувка да мечтаеш,
Тя е на колене молеха,
Не взех груб "Къш!" себе си потегляне
И той е бил ухапан от котка!

И тук отново тъмната мазето през нощта,
Един ден само таванско помещение, но през прозореца,
А котката се топеше като свещ се топи,
Не можех да забравя всичко котката.

Само купа, която той постави толкова лесно,
За една и съща любов да се каже,
И понякога е в сутрешното мляко,
Какво щеше да утоли глада.

Но котката не яде, не спи,
И само погледна през прозореца,
А на сутринта, а вечерта котка чака
Не, котката не искам да забравя!

Така тя премина времето и купата е празна,
Като сянка, аз станах горд котка,
Аз съм разтреперана от мъка от лапата на опашка,
Бреда по познатия път.

Любимо миризма навсякъде се чу,
И котката в подножието на склона,
И сърцето трепереше, но не е имал сила.
И не го бие.