Прочетете онлайн котки март

Когато се опитам да се визуализира идеите им за щастие, мир и радост идват на ум различни образи, но винаги някъде в ъгъла на картината е открита котка - трицветна, райета или бяло. Той не прави нищо специално, понякога близане, често спи, но го отстрани - и хармонията счупен.

Забелязах го миналата есен, в Крим, където той се опита да си вземе почивка от тежката Москва лятото. Пътуването се оказа не много удобно, и усещането за освобождаване дойде само вечер, на първа линия. На сив камък в близост до вода седеше млада пъстра котка и деликатно изяде svezhevy-lovlennuyu риба. Рибар в близост я погледна с такъв човек, като че ли всичките си кармични дългове днес са затворени. И дори kefalka загина, грациозно изви опашка и сребро в лъчите на залязващото слънце. И изведнъж сърцето ми, без специален повод, да започне да се разпространява своите венчелистчета и крила, и да пее, и разцвет, а аз се опитах да го увещават: "Ами, вижте, пътят беше ужасно, неудобно легло и закуска, рум сървис сънливи. Какво толкова щастлива ли си?! ". И пееха и цъфтеше сребро, като рибите, и не искам да знам.

И тогава си помислих, че щастието - е. много неща, много. Но бъдете сигурни - "и котки."

Истории не беше лесно: понякога е много смешно, защото котката в къщи (добре, и кучето) - това е голяма радост. Но всеки звяр освобождава времето си, след като той умира, а след това ние, хората, е много болезнено. Защото без значение кой ти даде сърцето си - човек, котка, куче - има загуба на загуба. Бих искал да посветя тази книга на всички котки (добре, и кучета), които, които обича. Те преминаха през сърцата ни за меки лапи и отиде до ръба на щастлив лов веселие сред полевки и птици. Останахме тук, за да отново да отвори вратата и да къщата на друга котка (добре, или куче), защото без тях - е този живот?

Двадесет и седем години, преди да си спомних "целия си живот" е много ясно до някои бебета рутина. И тогава изведнъж забравих всичко по дяволите, как да изключите. Не, разбира се, бих могъл да кажа нещо на установен път, но снимките вече не са показани.

И тогава, тази тъжна хаос с изборите, и очевидно, аз съм толкова трудно, с такава неумолима омраза леден да мисля за тези фалшиви осемдесетте години, че ми показа две парчета от детската си мечта. И аз написах мемоари - истински мемоари, дълго и подробно, тъй като задължението сродници, есе на тема "Как прекарах живота ми."

странично заедно stenochki и го повдигнете никога достатъчно пространство, а сега и това.

Знаех, че всички от тях лошо, но ужасно ревнив - все пак, те оставят да пътуват и да видим света. Някъде аз знам, че не всеки може да отиде да се скитат, и аз ще - никога не точно. Мама често ми каза: "Не слагайте моя скръб. Ако не се научим да се мълчи - ще ви постави, ще видите. И аз ще нося пасти ". Затвор и сладкиши са били по някакъв начин неразделни в разбирането на майка ми, а и с мен ", беше ясно," първото нещо, което майка ми се научих да готвя - това са те.

Тя просто изпечени питки когато пристигнахме мъжът в капачката и в някои изключително подъл синьо наметало и казах на майка ми, че тя трябва да подпише писмо до вестника от смутен подъл предателството на обществеността.

- Е, какво да се прави, нека. Glo, донесе писалка.

Да момчета най-накрая имат причина да се търси далеч от истинското ми майка, той ме погледна, после отново към нея - и започна да сублимират сексуалната енергия в творчеството.

- И така, - каза той - да чакаме. Нека си малко момиченце да се преоблече в училищна униформа. И? Можете да ходят на училище? - това съм аз. - И ти също нещо подобно пързалка. ъ-ъ. по-тих, - добави той, като се опитваше да не гледа блуза на майка й се отвори в метличина. - Е-най. ъ-ъ. разбираш ли? Модест. И аз отивам в момента за фотографа, и ние ще се правят снимки за вестника - да се регистрирате писмо. И?

Той се дръпна от стола към изхода, но след това изведнъж отиде на сцената аз, стиснал юмруци, той тихо каза:

- Няма нищо, ние няма да се подпише. И ние не се нуждаем един вестник. И те не са предатели, но просто си тръгне. И лъжеш. И те не са предатели, ние ги знаем за дълго време, те са добри. И ние нямаме нищо лошо няма да пиша за тях, нали, мамо? - попитах аз, а не да се обръща.

Чичо изненада отпусна на стола и се взираше в мен зашеметени и отвращение като жаба конспирация. После се изправи, се изправи и се опита да ме хване за рамото, но аз скочих. Тогава той строго казал на майка ми: